Няколко нестройни блока позастарели мъже, един стар вeртолет и цяла тумба оперетни генерали – това злокобно зрелище ни бе представено като парад в Деня на храбростта. Трябва да сте забелязали, че колкото пт се стопява, до пълно изчезване, българската войска, правопропорционално нараства патриотарската истерия на военна тематика. То не са чествания на исторически събития, винаги добре и политкоректно подбирани, бойки военни маршове и припомняне на герои. Тия спомени за славното бойно минало на българската войска, изрецитирани във фалцет, трябва да заменят пълната й липса днес.

Обичайно другаде, дори не само в Европа, войсковите новини се отнасят до новополучени оръжия, до армейски успехи, до преобразувания, които трябва да повишат ефективността на въоръжените сили. У нас е друго – войсковите новини се отнасят изключително до изявленията на поредния доказан идиот, турен за военен министър с цел да доразруши останалото от българската войска, или до доказателства за новите кражби от военния бюджет в особено големи размери, или за пикаещи около паметниците на възрожденци аскери.

Та едва по-миналата седмица военният министър на България, с извинение, Николай Ненчев ни показа, че има проблем дори с най-простите сметки, събирането и изваждането до 100 му е проблем, за разлика от повечето първокласници; това вече е истинска новина. За да ни убеди, че не бива да се ремонтират няколкото ни останали самолета Миг-29, този сравни исканите за това 80 милиона лева за следващите пет години със сумата, която била нужна на всяка от трите прибалтийски републики, за да си наемат охрана на въздушното им пространство от други натовски държави – подочул бил, че за това им взимали по 5 милиона евро годишно. Ако можеше да смята, въпросният щеше да получи изненадващи резултати – общо 50 милиона лева за интересуващия ни петгодишен срок, при това България е по-обширна от прибалтийските републики и сумата би била по-голяма със сигурност.

А дали някой понесе наказателна отговорност за безумния, но твърде скъп строеж, назоваван сред софиянци „Военното НДК” на бул. „Скобелев”? А за взривовете на стари боеприпаси (то нови няма)? А за мисиите в чужбина, които нямат никакво отношение към сигурността на страната и за българите, които загинаха там залудо? А за вкарването ни във военен блок, без за това да е питан българският народ?... Не, безсмислено е да се продължава с изброяването, все едно да се ръси със солницата над кървяща рана...

Българската войска бе съзнателно и предателски унищожена през последните 20 години – това е отчайващата истина. Единодушното мнение навсякъде в мрежата не може да бъда променено от няколкото платени клакьори на режима, който е на власт в България непрекъснато през всичките тези години – не бива да ни заблуждава разликата в названията на партиите, те всички вкупом са само от едната страна на барикадата, издигната срещу народа ни. Така, с общите усилия на всички тия безродници, българската войска по своята численост падна под 29 хиляди; техническите средства, наследени от по-рано, бяха съзнателно унищожени и окрадени, каквото остана е неработещо; няколкото новозакупени скъпо и прескъпо вертолета, самолета и сухоземни транспортни средства нямат нищо общо с боеспособността на войската, предназначени са да обслужват чантаджиите от Министерството на отбраната, несъразмерно голямо впрочем за държава, която има микроскопично подобие на въоръжени сили.

На практика днес българската войска бе върната 130 години назад във времето, там, където тя започна своя съвременен път след Освобождението. Но не всичко е както през 1878 г., тогава, ние, българите сме в опиянение от току-що получената свобода, а днешните ни воини са чиновници от 9 до 17 ч. – обезверени наемници, които служат за пари, без идеали и мечти. Наистина днешната българска войска е напълно съизмерима с числеността на Българската земска войска в Княжество България през 1878–1879 г., като въоръжението, съотнесено към историческата епоха, все пак е значително по-лошо, а бойния дух никакъв го няма.

По злощастно съвпадение на обстоятелствата тая седмица бяхме принудени да сравняваме едно жалко нещо, наречено „парад”, по жълтите павета и Парада на победата в Москва – то беше като детска прашка до балистична ракета. Не, не в парите и в техниката е въпросът, никой не би очаквал малка България да направи парад, подобен на този, който гледахме в Москва на 9 май. И не защото дори като участници в София трябваше да бъде събрана цялата българска войска, за да е съизмерим „парадът” с участниците в събитието в Москва, въпросът е в достойнството, във високо вдигнатата глава, в патриотичния плам. Участниците в събитието на жълтите павета имаха излъчването на умрели кефали; такава е философията на наемничеството, тук всяка тръпка и всеки плам трябва да бъдат забравени.

Парадът в Москва ни навя още едно тъжно сравнение. Другите държави имат властници, които мислят за страните и народите си, и тук нямам предвид само ръководството на Русия; ако не друго, поне симулират такава загриженост. Българската политическа класа е толкова нагла, че дори да симулира някакво подобие на загриженост от приличие от време на време я мързи. Тоя 6 май за пореден път ни убеди, че властниците ни са смешници, които са толкова некадърни, че даже не могат да ни разсмеят както подобава, защото жалният смях от изпълненията им е винаги примесен с беззвучния ни плач. Плачът за България.