Пролетта на 1995-а. 70-годишен, добре изглеждащ човек влиза в музея в Троян. Разглежда експонатите, сетне настоява да се види с директора Тотю Тотевски. Посетителят демонстрира знания за изкуство, традиции, праистория. Представя се като г-н Колев.
“Не знам дали господин не бе личното му име - не разбрах тогава, а и не попитах”, разказва сега вече бившият директор. От дума на дума разговорът им стига до лемуро-атлантите и техните летателни апарати, познати под името НЛО. “Ще дойда идната седмица и ще ви покажа част от дневник, който ще промени мисленето ви”, заявява Колев.
“Той наистина се върна след седмица и ми показа този дневник”, разказва Тотевски. “Четете! Ако желаете, може да си водите бележки. Но без снимки и копия!” С тези думи Колев му връчил стара ученическа тетрадка. Авторът на записките се представял така: “Името ми е Христофор Колев. Роден съм на 24 юни 1915 г. в Пловдив. Баща ми беше офицер. Голямата ми мечта беше да уча авиоинженерство и понеже имах възможност, се дипломирах в Германия, когато Райхът победоносно крачеше. Завърших с отличие и ми предложиха да се включа в групата на проф. Летцер, която работеше за производителите на самолетите Me 262, Ju 52, FW 200.” Всички страници били номерирани с молив, но първите липсвали. Запазените започвали с №42.
“По-голяма част от дневника заемаха формули, чертежи и обяснения на български и немски. Явно бяха за специалисти, аз нищо не разбрах”, разказва Тотевски. На лист №67 само на български било записано: “На 21 февруари 1944 г. по телефона спешно ме извика проф. Летцер. Когато излязох на улицата, видях, че ме чакаше кола, в която учтиво ме поканиха да вляза. Пътувахме около 2 часа и стигнахме до летище, за което аз, макар че знаех всичко за пистите край Берлин, дори не подозирах. В тъмното се открояваше двумоторен самолет, който подгряваше двигателите. Едновременно с моята кола пристигнаха още 3, от които слязоха проф. Летцер и колегите ми Ханс Дьопфер и Хелмут Алтенбург.” По-нататък инж. Колев описвал посещение в подземен завод - един от многото по времето на Хитлер, пръснати из Европа. “Следващите редове ме втрещиха”, казва Тотевски.
Авиоинженерът описвал: “След многото проверки накрая влязохме в голямо хале със слабо осветени стени и таван. Край дълга маса стояха наведени няколко военни. С нашето влизане те се изправиха и сред тях се открои профилът на Хитлер. След общоприетия поздрав ние се наредихме около масата, като седнахме след фюрера.
Хитлер кимна на ген. Хохмайстер, директор на завода, с когото се познавахме от предишна съвместна работа, и той нареди да се запали осветлението. Бяхме в огромен хангар. Аз останах потресен. В средата на подземието видях това, за което бях подочувал, но в което никой не вярваше.
Това бе тя - тайнствената чиния, стъпила на 4 крака, с малък полусферичен непрозрачен купол. По ръба мигаха жълти и червени светлини. Генералът натисна голям червен бутон до дясната си ръка и бягането на светлините се засили, докато се образува непрекъснат и ослепително ярък светещ кръг.
Куполът над хангара бавно се разтвори и миг след това апаратът чиния излетя вертикално с неописуема скорост. На около 3000 м увисна във въздуха, после рязко полетя настрани, отново увисна неподвижно и след броени мигове пак застана мълчаливо на 4-те си уродливо тънки крака, премигвайки като на игра със светлините си.
Сякаш нищо не беше се случило. Не чухме шум от двигатели, даже нямаше осезателно раздвижване на въздуха. “Тибет 3 а Х 44” - важно заключи ген. Хохмайстер. С леко стържене куполът се затваряше над нас.
Нима са преодолели гравитацията, помислих за миг, но побързах да изгоня тази еретична мисъл.”
Запознаването със свръхсекретното оръжие на фюрера не е било случайно. Авиоинженерът отПловдив знаел, че имало нареждане за включването на проф. Летцер и колегите му в проекта по създаването на база, каквито планът “Божествен огън” предвиждал да бъдат оборудвани на специално избрани места.
Едно от тях било на Балканите - връх Юмрукчал в България, преименуван през 1950 г. на връхБотев. След няколко месеца подготовка групата, снабдена с най-модерна апаратура за навигация, кацнала с 4 транспортни самолета на летище Божурище.
“На 23 август 1944 г. бяхме на най-високия старопланински връх. Подготвихме базата на 1200 м западно от триангулачната точка. Северно от билото на около 250 м топографите бяха маркирали недълбока пещера, в която разположихме хранителния блок и резервите.
В случай на непредвидена опасност щяхме да взривим скалата над нея, добре заредена с експлозиви от сапьорите, за да погребем всичко - храна, оръжие, техника”, детайлно описал времето и разположението на базата българският инженер.
Според по-нататъшните му записки първото кацане в България на летателен апарат от серията “Тибет” било осъществено на 26 август в 2,15 ч. Последвали още 9. На 4 септември 1944 г. обаче станал инцидент.
Инж. Колев разкривал още: “Обикновено “Тибет” престояваше на площадката за кацане между 4 и 12 минути. След това рязко отлиташе на юг или изток.
На 4-и, 10 минути след кацането, около 23 ч, базата бе нападната от няколко съветски изтребителя, които, кръжейки, започнаха бясна стрелба по апарата, навигационните системи, колите и всичко, което се движеше.
Видях как куршумите и снарядите на нападателите отскачат от корпуса на чинията, която излетя вертикално и се изгуби в небето. Всичко отмина за половин или една минута.”
От групата на проф. Летцер оцелял само Христофор Колев. По резервната радиостанция, скрита в пещерата, спешно била извикана помощ от Пловдив и докладвано в Берлин. След 2 дни базата била ликвидирана, а пещерата взривена. “И защо Хитлер не използва това свръхмощно оръжие във войната, остава тайна. Поне за мен”, пишел накрая инженерът.
При третата, последна среща на Тотевски с г-н Колев той научил повече за автора на записките. “Чичо ми неочаквано се върна в бащината ни къща. Няколко дни по-късно съветските окупационни войски влязоха в България. Той не излизаше от стаята и непрекъснато пишеше.
От баща си знам, че поискал да му намерят сигурен човек, по когото да изпрати бележките си на наша леля в Стара Загора, която беше омъжена за немеца Мюлер. В последния момент чичо откъснал първите 41 листа и старателно ги изгорил, а на отделен лист написал адрес в Турция, където тетрадката да бъде изпратена. Не знам защо това не е направено.
Като единствен наследник на леля Маргарита Мюлер десетилетия по-късно, ровейки се в семейните архиви, намерих чичовия дневник”, разказал Колев. По-нататъшната съдба на инж. Христофор Колев била неизвестна на племенника му. Една вечер леко облечен той излязъл от вкъщи и повече не се върнал.
Из квартала плъзнали слухове, че като немски възпитаник бил арестуван и разстрелян на брега на Марица. “За съжаление на съветските специалисти, които бяха изпратили спецчаст за неговото залавяне и изпращане в съответните изследователски центрове.
Нищо чудно и да е бил доставен, където трябва, за по-нататъшна работа по неговата специалност, а слухът за убийството му да е пуснат нарочно - за заблуда на когото трябва”, разказал г-н Колев./24 часа
Публикувана на
9 Август 2014 година
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. zaw12929
13. stela50
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69