Българите – изконни пазители на европейските граници

27 April 2017  

Автор: Доц. Веселина Вачкова

След присъединяването на България към ЕС през 2007 г. страната ни често се споменава като гранична зона на Европа. Става дума за близостта на България до Босфора и от там – до Азия, както и за съседството с Турция, една макар все още светска, но в исторически план класическа мюсюлманска държава.

ЕС, макар да не издига религиозния фактор като критерии за членство, налага редица изисквания в областта на човешките права, които са на практика квинтесенция на високите християнски хуманитарни ценности.

Така народи, които не са споделяли християнската история, без да са дискриминирани по какъвто и да било начин, се оказват неспособни дори да започнат сериозни преговори за влизане в Съюза.

Друг е проблемът, че ЕС изглежда или няма изработена позиция по въпроса, или има подчертано двойствено отношение към ислямските държави в Европа (като Босна, Албания и Турция) и към вълните от мюсюлмански имигранти, заливащи напоследък Стария континент.

Що се отнася до България, през чиито земи минава пътят на въпросните имигранти, по всичко личи че тя е мислена като най-естественото място за оставане на голяма част от тях. България е представяна като „гранична“ в географско и културно отношение (най-малкото има мюсюлманско малцинство и 500 годишен опит с ислямската власт), следователно тя най-добре отговаря на нуждите на „новите европейци“.

Странно е, но е факт, че не само останалите европейци, а и българите не си дават сметка каква стабилна доза историческа ирония има в описаната ситуация.

Защото сега „граничните“ българи са били възприемани в Европа не само като пазители, а и като устроители на границите.

Нека припомним този образ на България, надеждно съхранен в изворите от 5 до 19 век.

Византийските свидетелства за българските пазители на Константинопол.

Обикновено българо-византийските отношения се представят като доминирани от войни и конфронтация. При един непредубеден поглед към изворите обаче картината изглежда съвсем различна. Излиза, че във византийската столица е имало статуя на Българин още от последната четвърт на 5 в. Анализът на първия „български” монумент в Константинопол, разбира се, няма да ни даде отговор на въпроса кога българите са се заселили на Балканите и дали изобщо са се заселвали, а не са си живеели тук открай време. Статуята обаче със сигурност ще представи както времето, в което българите са станали жизнено важен фактор за ромеите, така и автентичния характер на тази „важност” на българите за византийците.

Според „Кратките исторически хроники” (§ 40) първата, в смисъл на най-рано появилата се във византийската столица статуя, идентифицирана като Българина, е т. нар. „четвърто чудо на Константинопол”. Тя е стояла на Хлебния пазар, т.е. на централната столична улица Меса, точно над Константиновия форум. Повечето статуи на това място, сред които единствената човешка фигура е Българинът, били поставени от Константин Велики, а тази на Българина и вола - от император Зинон (479-491). Това сведение перфектно съвпада с първия (официален) българо-византийки договор, който според Йоан Антиохийски е сключен срещу готите точно при управлението на Зинон между 479 и 482 г. Остава да видим как е изглеждал въпросният „Българин”, което ще рече – каква е била тази най-рано отразена пластична и  монументална представа на византийците за българите.

„Откриването” на статуята, по-точно – на описанието й в „Кратките исторически хроники”  за българската историография става чрез едно кратко научно съобщение на Иван Дуйчев.

Оттогава датира и интерпретацията на сюжета й като опит на константинополските граждани „в тази статуя – произхождаща вероятно от античната епоха – да съзрат едно изображение на българския народ с неговото главно занимание – земеделието” (Ив. Дуйчев). Самата статуя според текста представлява мъж, „застанал над (върху) вол” така, „сякаш се готви да прокара бразда и да раздели земите”.

***

Присъствието на „Българина” на Месата в края на 5 в. е напълно логично, предвид сключения по това време  българо-византийски съюз. С него българите се ангажират да защитават ромейските земи срещу готите на Теодорих – задача, която води скоро до българо-готски конфликт.

…

Човекът, който е седял над/върху (huper) вола на Меса-та, със сигурност не е имал вид на орач. Независимо дали става дума за реупотреба на антична статуя, както предполага Дуйчев, или за нов, изработен в ранновизантийския период артефакт, мъжът е имал стойка и изражение на човек, който прокарва не бразда на нива, а гранична бразда, за да раздели земите, както и изрично пише в оригиналния текст.

Статуята „Българина“ на константинополската Меса, художествена реконструкция Текла Алексиева.

 

Накратко, вече при Зинон – реално или според ромейската представа – българите са символизирали народа, който очертава и пази границите. А че в това „пазене на границите” се е включвало и охрана на ромейските земи можем да не се съмняваме.

Доказва го друг „български” монумент в Константинопол – малката, но изглежда изключително свещена медна статуя-пазител на Града, скрита в една грандиозна конна статуя. Тази статуетка също е изобразявала българин – момент, толкова по-важен за нас, понеже от нейното описание бихме могли да съдим за облика и на „Българина” на Хлебния пазар.

Кан Омуртаг и български воин, миниатюра от Хрониката на Йоан Скилица

Снимка на Васил Левски, знаменосец на Втората българска легия, Белград, 1867 г.

Така, съчетавайки данните на един военен трактат, създаден към началото на 7 в., на миниатюрите от споменатите ръкописи, униформата на българските легии, носена до днес от почетния караул пред българското Президентство и разкази на Никита Хониат можем да видим онова, което тогава столичани са видели.

Медният паладион-българин, художествена реконструкция Текла Алексиева

Западните свидетелства

Западните извори са не по-малко красноречиви относно историческа адекватност на образа „Българите-създатели и пазители на границите”. Тяхното представяне е най-добре да започне с често цитираната, но рядко коментирана реакцията на епископ Енодий по повод българо-готския конфликт, последвал българо-византийскя съюз при император Зинон: 

В „Похвала за крал Теодорик”, писана през 505/6 г. , Магнус Феликс Енодий заявява дословно:

„Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот… Това е народът (българите), който преди теб (Теодорик) имаше всичко, което е пожелавал; народ в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с теб, не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните само с набези.Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна... По-рано вярваха,че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш“.

Св. Енодий, 474-521 г.

Разбира се, в тези патетични думи може да се открие характерната за ранните латински автори като Енодий, Йордан или Павел Дякон употреба на името „българи” като синоним на военния противник par excellence. Тази употреба е донякъде инструментална и вероятно „българите” в техните съчинения по-често са топос, отколкото реален исторически субект. Но и така погледнато си заслужава да помислим върху въпроса какви са били основанията за подобна инструментална употреба на един етноним и появата на точно такъв топос.

Първият възможен отговор е, че военното дело на българите наистина е било забележително, особено що се отнася до бързината и издръжливостта на воините. 

Изображение на български воин от епохата на Енодий и Кеан Велики (златен съд от съкровището от Наги Сент Миклош).

Този отговор е съзвучен с образа на българите, които още през пети и началото на шести век „са станали твърде силни, заради греховете на гетите” (според Йордан), „владеели са всичко, освен онова, което пази Теодорик” (според Енодий) и са толкова непоколебими, древни, за да не кажем направо - митични воини, колкото и съседните им амазонки (според Павел Дякон).

Накратко, вече към 5-6 в. българите са се превърнали в нарицателно за летописците на народите, живеещи на Балканите или граничещи  с тях. В този контекст никак не е учудващо защо например около 700 г. анонимният автор на Равенската космография заявява, че в земите „между Тракия, Вътрешна Мизия и Македония живеят предимно/само българи“.

Карта на света, представена в Равенската космография (кр. на 7–нач. на 8 в.), детайл. Т. нар. Йеронимова карта (4 век), където България е отбелязана заедно с Мизия „Mesia hec & Bulgaria“.

Българската представа за държавна граница

Коментирания образ на българите не само като опасен противник, а и като създатели и пазители на границата, далеч не се дължи единствено на воинските им качества.

Още при появата си българите не само защитават границите на Империята, а и постоянно издигат граници. Може би е съвпадение, но историята на един от най-значимите символи на Константинопол – неговите стени – се свързва с българите почти веднага след появата им на Балканите. Стените, направени от император Анастасий (491-518), които ще станат известни като „Стената на срама”, са издигнати в началото на 6 в. точно срещу българските нападения.

Собствено българския исторически спомен за този ранен период от българската държавна история на Балканите е съхранен в една приписка към „Манасиевата хроника”. Според нея българите преминали Дунав при Видин през 475 г., като първо завладели долната, Охридската земя, а после и останалата. Очевидно този спомен не противоречи на коментираните сведения на латинските автори, а само внася уточнението, че първата граница, която са започнали да пазят българите, е тази срещу готите в Италия (границата им в „долната земя”). В този контекст едва ли е нужно още веднъж да се припомня, че според Йоан Антиохийски първият съюз на Зинон с българите е точно срещу обединените сили на враждуващите дотогава готи.

Така очертаната функция на българите – пазители на границите може би донякъде се дължи на специфичните им съюзнически ангажименти през разглеждания период. По-важното обаче е, че въпросните съюзнически ангажименти или са били съобразени с вече известно отношение на българите към границите, или е имало идеално съвпадение между поведението и мисленето на българите и функциите им като гранични пазители на ромейския Югоизток и Югозапад.

Защото българите определено са имали много особено отношение към темата граница (по принцип) и особено към темата „държавна граница”. Ето защо понякога употребата на името „българи” в изворите може и да има инструментален характер, какъвто има употребата на „скити”, „хуни”, „славяни” и т.н. Но появата на „българи” в контекста на разказ за граници може да служи за безпогрешен индикатор, че в случая става дума със сигурност за българите.

При формирането на средновековното българско усещане за държава (Родина) има няколко решаващи фактора. Ако не най-важният, то поне най-старият сред тези фактори е, че България е единствената европейска държава, която още през ранното средновековие се дефинира спрямо околния свят чрез своите граници.

Този феномен е заявен  още в първото по-подробно (а оказало се и най-подробното за средновековния период) българско историческо писание – „Сказание на пророк Исая как бе възнесен от ангел на седмото небе”, по-известно с техническото заглавие „Български апокрифен летопис от ХІ век”.

Там образът на първия български владетел Испор (Аспарух) отчасти дублира Константин Велики - защото тъкмо Испор, според текста, е основал не само Плиска, а и Дръстър (Доростол, Силистра) на Дунав и воюва за вярата (още преди да е християнин), погубвайки „голямо множество исмаилтяни”. В този очевидно компилативен и изграден в духа на библейската традиция образ, следващ класическия стил в представяне на владетелите-основатели на държавата, има една характеристика, която веднага разкрива идентичността на Испор/Аспарух не само като пръв и затова „по природа благочестив” предводител, а като български владетел: Испор, преди да основе Плиска и да започне да погубва измаилтяни,  създава „велик презид от Дунав до морето”.

/„велики президи”, т.е. – внушителните гранични валове и окопи, достигащи 15 м широчина, 1,5 дълбочина и стотици километри дължина/

По-голям интерес за нас имат от една страна - законовата основа, предполагаща издигането на подобни съоръжения, и от друга – впечатлението, създавано у чужденците от българската, няма да е пресилено да я наречем – вманиаченост - по въпроса за ненарушимостта на границите.

Съвременно състояние на граничния вал Еркесия, който бележел българо-византийската граница през  VIII - IX в. Валът бил дълъг 142 км (от Бургаския залив до с. Калугерово, близо до р. Марица) и днес все още се вижда от космоса. Ето как франкският автор Ноткер описва строежа на българските валове през IX в. : “...Забивали в земята две успоредни редици от колове на разстояние 20 стъпки една от друга. Коловете били високи 20 стъпки. Пространството между двата реда колове изпълвали с твърд камък или лепкава глина, която трамбовали (набивали), а отгоре изсипвали изкопаната от рова пръст. Върху вала насаждали гъсти клонести дръвчета, които образуват непроходим плет”.

***

Принципната липса на идея за териториални граници на държавата, характерна за западните християни по това време, е особено красноречиво отразена в 20-ия отговор на папа Николай І. Римският първосвещеник съвсем искрено недоумява: Какво може да означава, че един свободен човек е избягал от родината си? Още по-малко разбира на какво основание може да бъде формулирано „бягство”, ако не става дума за човек, преследван за нещо от закона. Свръх всичко това, добронамереният архиерей накрая е заставен да коментира (в отговор 25) една българска наказателна практика, която вероятно силно го е притеснила. Става дума за обичая на българските „граници винаги да бдят пазачи, и ако някой роб или свободен премине през същата тази стража, вместо него да бъдат избити пазачите”. Що се отнася до величината на престъпленията – бягство от родината и немарливост на стража, допуснал подобно бягство - достатъчно е да споменем, че за тези деяния се говори съответно след въпросите за цареубийство (19) и за отцеубийство (24). С други думи – бягството от Родината е равносилно на посегателство срещу персоната на владетеля, а допускането на бягство е равно на най-висше престъпление срещу кръвта и рода. В контекста на тези уточнения по въпроса за българското възприемане на границите, когато виждаме в началото на Х в. Симеон да поставя прословутите гранични надписи край Солун, можем само да се съгласим с Дж. Шепард, че българският владетел е искал да стабилизира, а не да променя границата с Византия.

Всъщност преминаването на българската граница е било рисковано начинание не само за българските поданици и не само заради стражите, които по всичко личи са имали силни мотиви да си вършат съвестно работата.

В края на ХІ в. - т.е. във време, когато България е под византийска власт - преминаването през известната „обширна българска гора” (silva longissima Bulgariae) ще бъде едно от най-кошмарните изживявания по пътя на участниците в Първия кръстоносен поход. Очевидно граничните валове са били един по-скоро вътрешен маркер на българската граница. Границата с другите страни във всички посоки е била някакъв вариант на „обширната Българска гора” – голямо диво, гористо и по възможност – блатисто пространство, изпълнено с непредсказуеми в своята изобретателност врагове.

Онова, което си заслужава да бъде изрично отбелязано, е че през целия средновековен период българите, що се отнася до ангажиментите им към Константинопол, развиват една много сложна двойствена представа за граница.

Накратко, става дума за ангажимента на българските владетели с охраната не само на собствените, динамично променящи се граници, а и с постоянна защита на Дунавския лимес. Тънкостта на ситуацията се съдържа във факта, че ромеите схващат Дунав и като българска река, отделяща Дунавска от отвъддунавска България (тъкмо византийските автори въвеждат термина „отвъддунавска България”), но и като „западна граница” на Византия. Оттук идват и общите ангажименти на българи и византийци при охраната на Дунавския лимес, като почти постоянно изплащаните на България византийски данъци най-често са предназначени тъкмо да финансират защитата на Дунав срещу нахлуващите от север племена.

Тази сложна система от вътрешни (частни) и външни (общи) граници на България и Византия, фактически съществува до края на Средновековието.

Дори когато през XIV в. България е разпокъсана на около пет части, а Византия е само сянка на бившата Ромейска Империя, нещата, поне в сферата на теорията и на реториката, няма да се променят. Без особено преувеличение тази двойствена гранична структура може да се определи като първата европейска „система за колективна сигурност”, която, за разлика от старата римска федератска система предполага абсолютно равноправие и респективно – съвсем равни реални ангажименти на участващите страни.

Най-ярка илюстрация на тази ситуация са събитията по времето на кан-кесар Тервел (700-721). Тогава владетелят, който носи едновременно най-високата българска и втората по достойнство византийска титла унищожава около 30 хиляди от арабите,обсаждащи Константинопол (718 г.).

Така България се изявява не само като устроител и пазител на границите, а и като надежден защитник на християнска Европа.

Св. Тервел-Теоктист, стенопис в църквата „Св. Никола“ с. Чуковец, Пернишко, 1865 г. Тервел е канонизиран за светец и Православната, и в Католическата църква.Аргументът за канонизацията, обаче, не е спасяването на християнска Европа, а отказът от трона и замонашването му – едно българско владетелска поведение, което изисква специален анализ.