ФАЛШИФИКАТ ЛИ Е ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ?  
Един от най-интересните извори за историята на народа ни се явава и един от най-подценяваните, а за жалост и един от най-манипулираните. Става дума за така наречения “Именник на българските князе”, който в миналото, без абсолютно никакво основание бе наричaн“Именник на българските ханове”. Казвам без основание, защото в текста се срещат думи като княз и княжение (княжество), но отсъстват напълно думи като хан и ханство.
                                                  Фрагмент от "Именника", Московски препис, изобр. Уикипедия  https://commons.wikimedia.org/wiki/File:NominaliaOfTheBulgarianKhansMoscowManuscript.jpg
Навярно поради своята краткост и неясни моменти, документът е считан от определени хора за фалшификат. Понеже вече няколко пъти различни читатели ме питат какво мисля за “Именника”, дали е надежно сведение, дали е от полза за разбирането на далечното ни минало и т.н., реших да представя виждането си по този въпрос в настоящата работа.   Безспорно, фалшиви, представени по некоректен начин исторически източници има. При войната с хетския цар Муватали, армията на египетския владетел Рамзес Велики е разбита, но египетските хроникьори пишат за победа. Доста по-късно във времето, легионите на император Домициан са победени от бойците на цар Декебал, но в Рим бива празнуван триумф, въпреки позорното поражение.   Дали обаче “Именникът” е фалшификат, дали можем да му се доверим? По принцип всеки документ трябва да се провери, нужно е да се направят сравнения с други писания засягащи хора и събития от засегнатите времена. Задължително е да се търсят потвърждения от областта на ономастиката. С други думи – трябва да се проучи дали в посоченият в документа период от време, в областта засегната в текстта има названия на реки, селища, планини и т.н. принадлежащи на езика на споменатия в“Именника” народ – в случая българския.   Преди да започнем изследването, трябва да си зададем въпроса: ако “Именникът” е фалшификат от сравнително ново време, кой има интерес да го поръча и направи?
Документът е намерен от руския учен Андрей Попов през 1861-ва година. За нас това е черен период от време – тогава дедите ни са най-жестоко подтискания народ в Османската Империя и не разполагат нито с политическо влияние, нито със значителни финанси. В никакъв случай не може да се приеме, че българин би могъл да проникне в руските архиви, да подкупи служителите без тайната полиция да разбере, а и да вкара сред пазената автентична литература три ръкописа явяващи се различни преписи на “Именника”.   През 1861-ва година има будни и интелигентни българи като например Георги Сава Раковски. Той обаче нито разполага с някакво влияние в Русия, нито пък властите там са благосклонни към него. Раковски не притежава и нужната литература, за да създаде документ, в който не само да отрази речта на дедите ни от Средновековието, но и специфичните за “Именника”  термини като имен, шегор, алем и др.   В случай, че “Именника” е фалшификат, то този документ няма как да е създаден от българи. Кой обаче е заинтересован да изкара на бял свят свидетелство, че още през II век българите са имали свое княжество? През втората половина на XIX век, нито руснаците, нито британците, нито пък историците на германската историческа школа имат интерес от появата на такъв документ.
На територията на Крим, топоним Малоросса/Malorossa е регистриран през VII- VIII век, а за държава Киевска Рус говорим през IX век. Англосаксите се заселват в Британия през V век, но консолидацията на Англия е едва през IX век. Франките създават своята държава по-рано - в края на V век, но това не би било възможно без отслабването на Римската Империя поради войните ѝ с армията на Атила (за когото се предполага, че е споменатия в в “Именника” Авитохол).   През XIX век, а и по-рано, никой няма сметка да се разбере, че първата национална държава в Европа е тази на българите.   В “Именника” е казано съвсем ясно, че 515 години преди княз Аспарух (Исперих кнѧз) владетелите от рода Дуло са имали княжество от другата страна на Дунава (сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженпе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі.). Това означава, че въпросното княжество е съществувало през 165-170-та година, или с други думи: то е повече от 300 години по-старо от царството на франките и около 700 години по-старо от държавите на русите и англосаксите.   Някои хора изразяват съмнения относно достоверността на “Именника” поради термините шегор, имен, алем и т.н. Трябва да подчертая, че това са особени думи от древен календар, като те не могат да бъдат използвани, за са се определи етническата принадлежност на старите българи. Все пак, дванадесетте названия на месеците – от януари до декември са римски, но това не означава, че родната реч на дедите ни е била латинска.   Важно е друго – има ли значително историческо събитие, което да съвпада с така наречената нулева година на “Именника”? Taкова събитие има, през 170-та година, живеещите край делтата на Дунава траки костобоки, прекосяват голямата ни река, разбиват всички римски легиони, като дори успяват да проникнат на юг чак до намиращата се във Фокида (централна Гърция) Елатея:   “An army of bandits, called the Costoboes, who overran Greece  in my day, visited among other cities Elateia” -Paus. 10.34.5   http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D10%3Achapter%3D34%3Asection%3D5   Макар сведението да е представено от очевидеца на събитията Павзаний, Ърнест Браянт се съмнява в достоверността на разказа. Изследователят на миналото се чуди как костобоките са достигнали толкова дълбоко във владяната от римляните територия, без да покорят (и осигурят тила си бел.моя) Мизия, Тракия и Македония.   Всъщност няма нищо чудно, както и при други антиримски въстания, местното население подпомага на “нашествениците”, с които реално дели един произход. Та нима дълги векове по-късно, в края на ХIX век, значителна част от подтиснатите българи не се присъединяват към опълченците и освобождаващите страната ни руски войски?   Проблемът на Браянт е в това, че той не е знаел за общите корени на прииждащите от другата страна на Дунава костобоки и подчиненото на Рим тракийско население, а точно това обяснява и “странното” действие на бунтовциците, а именно опита им да прочистят Фокида от римските войски. Тази област е известна с това, че от дълбока древност е обитавана от траки: “Attica was once held by the Thracians who came with Eumolpus, Daulis in Phocis by Tereus” -Strab.VII.7.1.   http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7G*.html   Проблемът на Браянт e и проблем на нашите учени. Приемем ли, че костобоките са част от мизите наречени още българи, всичко си идва на мястото и мистериите от историята ни изчезват. 
Благодарение на Страбон знаем, че преди около 2000 години, гетите и техните роднини мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава: “Now the Greeks used to suppose that the Getae were Thracians; and the Getae lived on either side the Ister, as did also the Mysi, these also being Thracians and identical with the people who are now called Moesi”-Strab.VII.3.2   http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7C*.html  

Карта направена по сведения на Клавдий Птолемей, вижда се ясно, че на север от делтата на Дунава има област Мизия
C идването на римляните, част от гетите и мизите остава под властта на Вечния град, а друга част – обитателите на земите на север от Дунава запазва своята свобода. В началото на II век, през 105-та година, император Траян успява за победи царят на северните траки Декебал и да завладее част от земите му, но в стръмните източни Карпати и в Черноморските степи, римският владетел не посмява да пристъпи.   Тези територии остават владение на свободните гети и мизи. Там се са абсолютни господари, но тази тема не е засягана адекватно от нашите учени, а е от огромна важност за разбирането на историята ни.   Само 65 години след падането на гето-дакийското царство на Декебал, дедите ни успяват да възстановят силите си и през 170-та година – нулевата година на “Именника”,  основават княжество. Използването на термина княжество вместо царство, според мен показва, че има смяна на благородническата прослойка, т.е. вместо гето-даки, сега на власт са мизите, които по-рано са били подвластни на цар Декебал.   Част от самите мизи носят името българи и от 170-та до 680-та година то набира популярност и престиж, като през IX век е прието от всички мизийски роднини и става колективно название за древнобалканските народи.   Разбирам, че причисляването на старите българи към най-старото население на Балканите ще бъде посрещнато със скептицизъм от определени сънародници, но техните съмнения се дължат на непознаването на определени важни факти:   1. Споменатите в “Именника” старобългарски родови имена Дуло, Вокил/Оукил, Ерми са регистрирани най-рано не край Памир, Тибет и Сибир, а в микенски документи на над 3300 години. Дуло се среща в документ с регистрация KN Dd 1193 (по Вентрис и Чадуик), Вокил/Оукил можем да намерим в документ  1509 Xa 70 (по Еванс), а Eрми присъства в документ  551 Ka 42  (по Еванс).   2. Старото над 3300 години име Дуло е отъждествено с тракийските имена Дулас, Дулес, Дулос от руския учен Юрий Откупщиков, знае се и, че на известен брой тухли от Плиска се среща тракийското име DULES, но историците и археолозите ни упорито отказват да го свържат със старобългарското родово име Дуло.   3.Подложилият на анализ старобългарска чернолъскава керамика археолог Стамен Михайлов стига до извода, че “съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” С други думи: корените на този тип старобългарска керамика са на Балканите и то още в Медно-каменната епоха (енеолита).   4. Цитирайки своите колеги Церманович и Тодорович, Михайлов споделя, че свещеният за старите българи символ IYI се среща на Балканите по керамиката от културата Винча. Тя е датирана 5500-4500 пр. Христа.   5.През 30-те и 50-те години на ХХ век, под ръководството на д-р Методи Попов са проведени мащабни антропологични проучвания, от които става ясно, че за азиатски корени на българите изобщо не може да се говори, като на всичко отгоре, най-разпространения антропологичен тип сред нас българите е понтийския. Този тип е доминантен и при древното балканско население наричано от римляните траки.   Имайки предвид тези важни факти, всеки непредубеден човек ще заключи, че продължилото над 1100 години отъждествяване на старите българи с тракийския народ мизи, се основава на историческа реалност.   Нека обаче да продължим и с другите доказателства за присъствие на българи на север от Дунава през явяващата се за нулева за “Именника” 170-та година. Името на планината Карпати достига до нас благодарение на живелият през II век Клавдий Птолемей, който пише за Καρπάτης ὄρος. Названието се обяснява с българската дума карпа-скала.   Отново, благодарение на Птолемей научаваме за селището Зуробара/Ζουρόβαρα. Елементът -бара присъства и в топоними на юг от Дунава, като пример могат да бъдат посочени споменатите от Прокопий Цезарийски Субара, Тамонбари. Реално бара е правилното представяне на изключително популярната за тракийски топоними частица пара срещаща се в Бесапара, Берипара, Скаптопара, Атипара, Брентопара и др. Още навремето, акад. Вл. Георгиев изказа предположение, че -пара може да се изтълкува с българската дума бара-рекичка.   Ще се наложи да използваме отново Птолемей защото той твори малко преди нулевата година на “Именника” и поради това е безценен извор за топонимите и хидронимите на север от река Дунав. Авторът пише за селище ∆ίερνα, чието име е познато и под вариантите Tierna, Zernae, Tsierna.   Разновидностите са силна индикация за това, че началната буква е затруднявала гръцките и римски автори, а фактът, че въпросният топоним се намира край река Черна, не оставя никакво съмнение, че ∆ίερνα, Tierna, Zernae, Tsierna е чуждото представяне на българското прилагателно и същевременно речно име Черна.   Фактите показват, че през II век, малко преди нулевата година на “Именника”, на север от Дунава са наложени несъмнено български названия на реки, планини и селища. 
А сега идва най-важният момент: eдин език просто няма как да се появи по-рано в определена територия преди появата на народа, който говори въпросния език. Oт това следвва, че старите българи не само са имали княжество на север от Дунава през през II век, но и спадат към древните балкански народи.   Трябвало е да се потулят и игнорират планини от информация, да да може тази истина да остане далеч от българския читател. По-тъжното е, че са наложени безумни теории като “изгубването” на езика на старите българи, само и само, за да се “докаже”, че те са пришълци на Балканите!   Страшното е, че манипулациите в историята ни продължават и днес. Въпреки излизащата постоянно нова информация, определена група изследователи търси под вола теле в Кавказ и Памир, а някои дори и в Сибир.
Ако в миналото историците ни са имали донякъде оправдания като непълни знания, страх от тоталитарна цензура, репресии и т.н., то днес, в демократична и свободна България няма пречки истината за произхода ни да бъде казана. Няма и обяснение, нито пък извинение за поведението на тези, които упорито се опитват да сложат корените на народа ни колкото се може по-далеч от Балканите.   Не вярвам индивидите поддържащи неиздържани теории да се покаят. Те ще забавят истината докато могат, игнорирайки важни данни, осмивайки привържениците на виждането за древния балкански произход на българите, а и опитвайки се да провалят сбирки и четения на прогресивни изследователи, макар това да е подсъдно деяние.   Единственият начин да получим гордостта и престижа, които ни се полагат е да разпространяваме игнорираната и укривана информация докато тя стане достояние на повечето сънародници. Веднъж достигне ли се до критична маса, нито титли, нито увъртане ще помогнат на недобросъвестните индивиди.   Никой няма да е в състояние да попречи в официалната ни история да бъде записано, че векове преди англосакси,  франки и др., дедите ни успяват да създадат независима от Рим национална държава, която впрочем е продължение на доста по-старите царства на Декебал, а и изплашилия с мощта си дори Гай Юлий Цезр цар Буребиста.   Към историята ни принадлежат също Одриското и Фригийското царство, точно както към историята на Англия принадлежат съществувалите преди консолидацията, малки царства: Северна Умбрия, Есекс, Мерсия, Уесекс, Съсекс, Кент. Не можем да пренебрегнем и това, че дедите ни са създатели на Троя, че по времето когато гърците са се обличали с кози кожи, цар Резос е носил позлатени доспехи.   Богата е историята ни, но е укрита и заграбена от чужденци. Не бива да се примиряваме с това и да позволяваме на други да пишат какви са били дедите ни. Това е безумие, което не просто води до упадък, но и до край. Не пазиш ли своето, не го и заслужаваш.