ТАЙНИ И ЗАГАДКИ ЗАКОДИРАНИ В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР  

Народното ни творчество е забележително богато. Различни родолюбци са успели да запишат десетки хиляди песни, а също така приказки, предания, пословици. Любовта към старата традиция и завещаното от предците е спомогнала да бъдат запазени свидетелства за това – що за народ сме и от колко време обитаваме земите си.                              По принцип историческите извори са ценни, но често те са или фалшифицирани, или биват тълкувани според господстващите тенденции в обществото. Археологията също представя ценна информация, но и в този случай са възможни както грешки, така и съзнателни манипулации на датировката и характера на артефактите, да не говорим за умишленото унищожаване и укриване на неудобни за нечии виждания находки.   Ономастиката дава солидни доказателства за това какъв език е говорен в определена област в далечното минало, но колкото и ясни да са сведенията, те често биват маргинализирани и за силната прилика на българския с речта на Орфей, се предлага “обяснение” с това, че езикът ни е индоевропейски.   Фолклорът от друга страна е нещо уникално. Народът тачи своите песни, предания и обреди ревностно, а пазенето на наследеното се превръща в най-силната крепост на българщината. Тук нито чужденците, нито чуждопоклонниците могат да подправят и изкривят нещо. Враговете ни твърде късно осъзнават колко много неудобна за тях информация е скрита във фолклора ни и какво силно оръжие е тя в нашата борба за истината.   Преди време разбрах от един приятел (г-н Андрей Киряков) за песен, в която са съхранени спомени за Константин Велики. В тази песен се говори не само за властвалия през IV век император от тракийски произход, но и за 300 попа, които трябва да разчетат някакво писмо. Г-н Киряков правилно заключава, че тук става дума за участвалите в Никейския събор 300-та отци на църквата.   Доста по-подробна работа, отново засягаща Константин Велики, е създал и г-н Петко Атасанов. В книгата си “Величието на Константин и нашата участ”, този автор дава интересни детайли от народните ни песни, от които проличава, че събитията протекли по времето на Никейския събор са намерили отражение във фолклора ни, като недоверието на старите балканци (които са наши предци) към решението на събора прозира в думите от песента.   Спомените за родения в Ниш владетел на Римската Империя, запазени в народната песен, са в хармония с особената почит към Св. Константин и Елена от българските нестинари. Те танцуват върху жаравата държейки икона на канонизираните за светци Константин и Елена. За самото нестинарство, Николай Колев, а и други негови колеги като Александър Фол, Иваничка Георгиева, Димитър Попов и др. смятат, че е тракийско наследство.   Константин Велики е известен с това, че изгражда мост над река Дунав – на пръв поглед лишено от логика действие защото живелия по-рано Аврелиан разрушава дунавския мост, за да предотврати идването на противници на империята, обитаващи земите на север от реката.   Имайки предвид, че според Scriptor Anonymus основите на Плиска и Преслав са поставени по времето на Константин I, а и сведенията на Йоан Лидийски, според когото в същия период империята губи Мизия и Скития, то не е трудно да се заключи, че построяването на моста, а и на старите ни столици е жест на произлизащият от средите на мизите император към своите роднини живеещи на свобода на север от Дунава. Обещавали вярност и военна помощ на Константин, свободните мизи, а и мизите под римска власт са облагодетелствани с известна автономия, като мостът служи за връзка между двете групи наши деди.   В българския фолклор са запазени спомени и за друг император на Рим. Става дума за Траян, който в края на I и началото на II век успява да победи царя на северните траки Декебал.  Д-р Ганчо Ценов съобщава за народна песен, в която Траян е наречен цар Латин – индикация за говорения от него език – латинския.   Отново д-р Ценов пише за други наши песни съхранили спомени за още по-древни времена. Става дума за галатското нашествие на Балканите. То се случва преди около 2300 години, като след персийската агресия, се явява една от най-големите заплахи за коренното население на земите ни. Македония, Елада, а и Тракия биват ограбени, галатите дори основават царство в нашите земи. Държавата им не успява да просъществува дълго понеже  траките се обединяват и побеждават чужденците.   Явно борбата с тях е била трудна защото в нашите песни галатите са наречени мръсни, лоши, спомената е и галатската вода, която е отровна. Д-р Ценов предполага, че отравяйки водата на селищата, които възнамеряват да превземат, нашествениците са успявали лесно да постигнат победа. Този метод прочее е познат и на старите гърци, но в случая е важно друго – в българските народни песни намираме ехо от събития, които са станали около 1000 години преди времето на княз Аспарух.   Проф. Иваничка Георгиева също дава интересни сведения за запазени култове към тракийски богове в българския фолклор. Тази наша изледователка споменава сведението на Херодот за тракийския пантеон и уточнява, че споменатата от бащата на историята Артемида е всъщност Бендида.   Проф. Георгиева смята, че под особената почита в цяла България към Св.Марина като пазителка от пожар и т.н., се крие култа към древното тракийско божество, като дава интересен паралел между нощните факелни шествия в чест на Бендида и провежданият до ново време нощен празник в чест на Св. Марина.  

Бендида, позната като Вендис и Мендис е изключително популярна в Тракия, а и в обитаваната от наши предци Атина поне от V век пр. Христа – с други думи: ние сме съхранили култ към божество, което е почитано на балканите преди около 2500 години.
Тази почит наистина е била много силна защото в българската именна система са се запазили личните имена Венда и Менда, които според мен са развитите варианти на названията Вендис и Мендис.   Ще се върнем на работите на д-р Ценов защото в тях са споменати наши песни, чиито герои са живели повече от 2000 години преди епохата на княз Аспарух и повече от 3300 години преди нашето време. Става дума за възпетия от Омир тракийски цар Резос, когото нашите певци наричат крал Резул и допълват, че е много богат. Действително този благородник е бил богат, щита и доспетите му са украсени със злато, сякаш са предназначени не за човек, а за божество.   Спомени за Резос са запазени не само в песните, но и в преданията ни. Цитирайки Ст. Райчевски проф. Димитър Попов прави връзка между българската легенда за елена, който слиза от планината и се оставя да бъде пожертван, с имащият абсолютно същия сюжет разказ на Филострат за цар Резос и животните, които доброволно идвали при неговия олтар, за да бъдат принесени в жертва.   Интересна информация за фолкора ни получаваме и от проф. Иван Венедиков. Той анализира мита за тракийския певец Тамир, извършил облог с музите, че ако ги надпее, ще получи една от тях за жена, но ако загуби, те могат да го ослепят. Проф. Венедиков пише следното: “Вместо музите в българските песни се явяват самодивите, а певецът е заместен от овчар свирач. Самодивите нарочно повикват овчаря да им свири, докато те играят хоро. Така състезанието не е едно и също за двете страни. Ако на овчаря останат сили да свири, когато самодивите се уморят и отпуснат хорото, той печели облога и има право да вземе една от самодивите за жена. Ако, обратно, той спре пръв, те печелят и или ще го ослепят, или ще го убият.”  

Вярно е, че в нашите песни името на обзаложилият се със самодивите свирач е Димо, а не Тамир, но промяната на имената за период от няколко хиляди години е нещо съвсем естествено. Впрочем, ние сме запазили спомени и за един друг прочут тракийски певец, а именно Орфей.   Проф. Иваничка Георгиева споделя своето виждане по този въпрос: “Българският фолклор е запазил мотива за митичния певец Орфей, макар и в твърде променен вид… Д. Маринов предава легендата за Боен, която обяснява възникването на обичая Боенец. В образа на царския син Боен са оставили следи Боян и Орфей — славянският и тракийският певец. Според легендата Боен свирел толкова омайно, че „когато засвирел или запойвал, птиците, дивяча, дори листьето на гората спирали да го слушат". Разбирал езика на птиците и животните, който научил от змийския цар, а с пръстена на този цар правел магии. Самовилите залюбили Боен, отнесли го в своето царство, където го оженили за най- младата и хубавата самовила. Момите се разтъжили и за да не го забравят, почнали всяка година през пролетта, когато самовилите го отнесли, да играят Боенец.”   Към тези сведения трябвада се добави още едно. Според проф.Димитър Попов спомени за Орфей са оцелели в народната песен “Марко Кралевити, Иве и дете Дукатинче”.  В случая най-сладкогласния Иве отговаря смислово на Орфей.   Докато цар Резос е герой от Троянската Война 1260-1180 г.пр. Христа, то както Тамир, така и Орфей са живели няколко поколения по-рано, навярно края на XIV в.пр. Христа, или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух.   Със сигурност на мнозина сънародници се струва странно в българския фолклор да са запазени спомени за герои живели преди повече от 3000 години от днешното време, но има още по зашеметяващи неща.    Проф. Иван Венедиков сравнява хетски и български народни приказки и удивен от многото паралели стига до заключение, че приликите няма как да са случайност: “Близостта между българските и хититските приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хититската приказка. Но това, което заслужава вниманието ни е, че българската приказка има насочеността на другите български дуалистични предания ”.   “Феноменът” става още по-голям когато нашият учен се натъква на паралели не просто в приказките, но дори в обредите извършвани от хети и българи. Не по-малко удивителен е факта, че запазеното у нас предание за Св.Георги, който убива змея съвпада с хетската легенда, при която богът на бурята (Таркун бел.моя) убива змея. Tърсейки обяснение за “чудото” проф. Венедиков смята, че хетската легенда е попаднала при нас с византийско посредничество, чрез написаното на гръцки език житие на Св. Георги.   Има обаче подробности, които българският етнолог не е забелязал. Св. Георги е безспорно отражение на Хероса познат още като Тракийски Конник. Едно от неговите имена е Перкон, Перкун, а то според мен е сродно на името на хетския Таркун. Освен това гърците никога не са общували с хетите, но както ще се уверим след малко – дедите ни са били съседи, съюзници и приятели на хетите.  

Огромно е учудването на Венедиков и от приликите на българския фолклор с определени истории от шумерския епос. И тук Венедиков осъзнава, че не може да се говори за случайност, но се чуди как да обясни феномена. Нашият учен набляга на факта, че между шумерските творби и началния стадий на оформяне на българската народност – VII век, има времева пропаст от повече от три хилядолетия.   Проблемът на иначе талантливия Венедиков е в това, че той е хванат в капана на догмите и подобно на повечето от колегите си смята, че старите българи са тюрки, които през 681 година се смесват със новодошлите на Балканите славяни.   Ако това вплетено в официалните теории твърдение бе вярно, то връзка между фолклора ни и този на хети и шумери изобщо не би трябвало да има, но връзката е факт е факт, както сам нашият етнолог и траколог осъзнава, а фактите не бива да се пренебрегват.   Навярно проф. Венедков е бил запознат с работите на стари автори, според които българите са били познати като мизи и пеони по времето на Античността, но следвайки тогавашните тенденции в науката решава, че това е грешка.   Да обаче пеоните имат връзка с Троя, знаем за това от Херодот, който съобщава, че пеоните са тевкрийски преселници от Троада. Мизите също са споменати от Омир, техен цар е Телеф, чието име поразително прилича на това на старобългарския владетел Телец.   Ако приемем, че пеоните и мизите са наши предци, то е ясно защо във фолклора ни има спомени за виделите цар Резос мизи и пеони. Признаването за достоверно на  отъждествяване на мизи с българи, решава и хетската “загадка” защото мизите са не просто съседи, но дори верни съюзници на хетите. При битката за Кадеш, мизите са на страната на хетския цар Муватали и му помагат да победи не кой да е, а Рамзес Велики.   Съвсем нормално е, след като два народа живеят заедно и се радват на доста добри отношения, те да черпят култура едни от други. В случая не е важно кой на кого е давал, важно е това, че дедите ни са били в контакт с хетите дълго време и това е причината за многобройните паралели между хетския и българския фолклор.   Как обаче да обясним смайващите прилики на българските приказки с шумерските предания? Докато има достатъчно извори за това, че старите българи са наричани ту мизи, ту пеони, за контакт с шумерите няма нито едно свидетелство. Всъщност, нито гърците, нито римляните знаят нещо за най-древната цивилизация на Месопотамия.   Разковничето тук идва от друго място – в този случай летописите на обитаващите Месопотамия акадци. В тях се споменава един войнствен народ наречен гутии. Те не са роднини на шумерите, нито пък са семити като акадците. За езика на гутиите лингвистите Иванов и Гамкерлидзе предполагата, че е прототохарски. Самата тохарска прародина е ...в древната Източна Европа.   Сега идваме на най-интересното място – за да има паралели между шумерски и български приказки, то причината не е просто съжителство, а влияние на стари балканци над населението на Месопотамия. Това може би звучи нереално и пресилено, но нека помислим: прототохарите-гутии напускат земите ни през четвърто хилядолетие пр. Христа. През трето хилядолетие пр. Христа те контактуват както с шумери и акадци, така и с дедите на иранците, понеже гутийските владения опират до Загроските планини.   Тъй като няма свидетелства за завръщане към Балканите, а по-скоро може да се говори за придвижване на изток – в посока на Китай и Индия, то единствената възможност за българо-шумерските паралели във фолклора е влиянието на дедите ни над населението на Месопотамия. Явно част от прототохарите е останала в Източна Европа е и станала част от българския етнос.   По принцип влияние оказва този, който е носител на по-висока култура, в това няма никакво съмнение. И макар на шумерите дълго време да е гледано като на създателите на първата цивилизация, нека обърнем внимание на няколко безспорни факта, които в миналото не са били известни:   -така наречената протописменост от нашите земи е около 2000 години по-стара от шумерския клинопис. Шумерската дума за пиша, шаря е šar/шар. Съвпадение?   http://proel.org/img/alfabetos/protosu1.jpg

-протоградовете край Юнаците, Пазарджишко и Провадия, Варненско са около 1500 години по-стари от шумерските селища. Нашата дума зид-стена отговаря на шумерската zid/зид-правя стабилен, правя силен. Случайност?   -откритият от Петър Детев модел на колело в е по-стар с 1000 години от най-ранното шумерско колело. Шумерската дума за колело е guruš/гуруш, тя показва връзка с пеласгийската заемка в гръцкия гурос/γῡρός-кръгъл, гърбав, крив. Феномен, чудо?   -обработката на металите мед и злато при нас започва около 2000 години преди това да стане в Шумер, като трябва да се спомене и това, че шумерската дума за руда, мед, е uruda/уруда, а пък думата за топя, горя е tab/таб. Интересна е и шумерската tub/туб-тупам, кова. Дабатопейос е име на тракийски бог на ковачите. Дали това е поредната “необяснима случайност, феномен и чудо”, оставям на вас да прецените.   Силна индикация за това, че в съседство с шумери и акадци са живели и хора от Балканите срещаме в документи от древната Месопотамия, в които се срещат списъци на имена на пленници носещи екзотични, чужди за региона имена. 
Става дума за хората: Атуе, Баба, Балания, Будула, Галаби, Гана, Гиза, Ела, Лала, Маа, Мама, Мена, Медауе, Неба, Яна. Те отговарят на тракийските Атия, Баба, Балей, Ганос, Лала, Меда, Менда и др. Излишно е да се споменава, че някои от тези имена се срещат до ден днешен в България.   Освен данните, които получаваме от екзотичните имена, съществуват и други неща, които показват, че преди около 4500 години, край Тигър и Ефрат са живели наши предци. По акадските паметници са изобразени хора имащи различни черти от населението на Ориента. На няколко монумента от времето на Саргон Велики могат да се видят пленници с особена прическа – бръсната глава и кика. Нито шумерите, нито акадците практикуват оставянето на кика. За сметка на това Плутарх свидетества за този обичай сред траките абанти и мизите (наречени в по-късни времена българи).  
http://sumerianshakespeare.com/media/2bb5ecf2c805583affff8095ffffe415.jpg   https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/3/3c/P1050585_Louvre_stele_de_victoire_Akkad_Sb3_rwk.JPG   Ако историята ни не бе ограбена от враговете ни, а по-късно и жестоко осакатена от българомразци и сляпо следващи ги кариеристи,  днес на никого не би изглеждало чудно това, че влиянието на дедите ни над други народи не е започнало едва през IX век, а няколко хилядолетия по-рано.   За мнозина от нас, въпреки представените тук факти ще е трудно да приемат истината, че сме потомци на народа създал първата цивилизация. Гените обаче не лъжат, типичните за нас хаплогрупи I2, R1b-L*23, E-V 13, J2, G2, а и голяма част от R1a, са наследени от население, което е обитавало Балканите хилядолетия преди възникването на наченки на цивилизация в Египет и Шумер. Това е неоспорим факт.   Типичните за нас хаплогрупи показват, че смайващите близости между митовете на шумери, хети и българи не са някакво необяснимо чудо, а са резултат от контактите на дедите ни с други народи в далечното минало.   Чудо е друго – това, че въпреки безбройните премеждия народът ни е запазил спомени за най-древните свои предания. Тези спомени разбира се са променени, в някои случаи старите богове са облечени с християнска дреха, но въпреки това те не се отклоняват от ролята си. Удивителна е силата на народната памет, смайваща е и верността към традицията предавана от поколение на поколение.   Пазенето на своето ни е спасявало неколкократно по време на вековете чуждо подтисничество. Българинът може да оцелее само ако остане българин: да съхранява добротата, смелостта и честността в сърцето си, да възпитава себе си и децата си в трудолюбие и почит към тези, които в миналото са се жертвали, за да ни има нас. Пътят е ясен, начертан е отдавна и от на се иска само да го следваме.


  Използвана литература:   1.П.Атанасов, Величието на Константин и нашата участ, Булга Медия, София, 2018; 2.Г.Ценов, История на България, Хелиопол, София, 2017; 3.И.Венедиков, Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992; 4.И.Венедиков, Златният Стожер на българите, Наука и Изкуство, София, 1987; 5.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя, Книга първа, Медното гумно, Издателство към Частен колеж „Тракия”, II.  прераб. изд., Стара Загора, 1995 6.Н.Колев, Българска Етнография, Наука и Изкуство, София, 1987’; 7.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, Вт.изд.София, 1993; 8.Д.Попов, Тракийска Религия, Второ допълнено издание, Изток Запад, София, 2014 9.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ-FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, Том II, под редакцията на И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В.Тъпкова-Заимова, Л.Йончев, П.Тивчев, отг.ред.Проф. Ал. Бурмов, БАН, София, 1958’; 10.В.В.Струве, Лагерь военнопленных женщин в Шумере конца III тысячелетия до н. э. "Вестник древней истории". 1952. 4. С. 12-25; 11.Т. В. Гамкрелидзе, В.В. Иванов, ИНДОЕВРОПЕЙСКАЯ ПРАРОДИНА И РАССЕЛЕНИЕ ИНДОЕВРОПЕЙЦЕВ: ПОЛВЕКА ИССЛЕДОВАНИЙ И ОБСУЖДЕНИЙ, Вопросы языкового родства. - № 9. - М., 2013. - c. 110-136; 12.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;   Извори от интернет:   А.Киряков, Спомени за времето на Константин Велики (посл. вид.06-11-2019) http://andorey.blog.bg/history/2015/02/27/spomeni-za-vremeto-na-car-konstantin-veliki.1341961   Г.Сотиров, Езикът на Константин Велики (посл. вид.06-11-2019) https://www.otizvora.com/2005/08/6970