Полк. Христо Станимиров разказва от първо лице как България подари танковете и гаубиците на македонците, които, облъчвани от сръбската пропаганда в продължение на близо половин век, забравиха своя произход, видя Narod.bg.

Полк. Станимиров е бивш началник-щаб на Военноикономическия блок на Министерството на отбраната и национален директор по въоръженията.

Вижте историята, разказана без излишен драматизъм:

Тези дни двустранните отношения между Република България и Република Северна Македония са на дневен ред. Нашата страна вече заяви, че Република Северна Македония не е готова да започне преговори за членство в Европейския съюз. На срещата с външните министри вицепремиерът и външен министър Екатерина Захариева е обяснила, че Скопие нарушава Договора за приятелство от 2017 година.

Много хора си спомнят, че преди две десетилетия подарихме едни танкове и гаубици на западната ни съседка. Как стана това? Разказът е от първа ръка. Той е на полковник от запаса Христо Станимиров във в. „Преса“ от 2013. Полк. Станимиров бе началник-щаб на Военноикономическия блок на МО и национален директор по въоръженията.

„През 1999 г. правителството на Иван Костов реши да подари на Македония 100 танка Т-55 и 100 буксирни гаубици Д-20, калибър 122 мм. Освен това трябваше да предоставим и по един пълен боекомплект за тези оръжия. Тоест – по 42 снаряда за всеки танк и по 100 за всяка гаубица. Трябваше да осигурим за бойната техника още и резервни части, оборудване, инструменти за ремонт и поддръжка. Политическата договореност между двете правителства беше постигната, предстояха разговори между военни делегации за техническите параметри на споразумението. От българска страна аз ръководех техническите преговори.

У нас пристигна македонска военна делегация. В нея бе включен Илия Гльозев – 90-годишен старец, съратник на Гоце Делчев, Даме Груев, Ванче Михайлов. Тогава той бе съветник на техния министър на отбраната Никола Клюсев. Гльозев е служил в нашата армия като поручик в кашишкия полк в гр. Марица, а сега Симеоновград. Бил е командир на инженерно-сапьорна рота в полка.

Когато водехме разговорите с македонците, постоянно се пазаряха за условията на дарението. Те държаха да носят боята за боядисване на танковете от Македония, защото уж била антирадарна, направена по стелт технология. Което не беше вярно. Искаха и да им преведем техническата документация за бойните машини на македонски. Поради тази причина възникна известно напрежение между двете делегации.

Бай Илия Гльозев събра своите хора и ги смъмри: „С българите пишем с едни букви, имаме една азбука, говорим на един език, защо ви е превод?“ Така този благ и достолепен човек успокояваше духовете и тушираше напрежението. Преговорите бяха доста продължителни. Македонските офицери идваха у нас с два автобуса. Ходеха по магазините и купуваха кашкавал, сирене и всякакви продукти, с които пълнеха рейсовете, защото у тях беше глад и скъпо.

Бай Илия се възмути от това поведение на сънародниците си, извика ме и помоли: „Христо, моля ти се, вземи нашите шофьори на рейсовете и ги разведи из София да разгледат. Както сме тръгнали по пазари, не можем да свършим работата, за която са ни пратили.“ Така и постъпих. Без автобуси македонците не можеха да ходят да пазаруват.

Веднъж заведох бай Илия в Симеоновград, където е служил.

Поиска да види и чешмата, която е строил, когато е бил офицер, между Симеоновград и Харманли. Отидохме там. На чешмата има надпис, че е изградена от ротата на поручик Гльозев. Седнахме и той започна да плаче, като си спомни за младите офицерски години. В това време дойде едно семейство с две деца да си напълни вода. Аз ги попитах дали са чели надписа. Те потвърдиха. Попитах ги и дали са чували за командира на ротата, но ми отговориха отрицателно. Аз им казах: „Ето го.“

Мъжът и жената отидоха при него и започнаха да го прегръщат. Разцелуваха го. Бай Илия започна да плаче още повече. Седеше и сълзите му течаха и капеха по дрехите, а той бе облечен с черен костюм, бяла риза и черна папийонка.

Предоставихме танковете на Македония веднага след като приключи войната в бивша Югославия.

Когато се разпадна съюзната държава, сърбите си изтеглиха оръжията и техниката от гарнизоните в Македония и им оставиха само един счупен танк. Нашето дарение бе съгласувано с НАТО с цел да съдействаме на македонците за укрепване на националната им сигурност. После, след време македонски офицери са ми казвали, че нашите танкове и гаубици са респектирали албанците и така сме спасили страната им от бунтове и метежи на етническа основа.

Танковете и гаубиците, които дадохме, бяха използвани, но ние ги ремонтирахме и възстановихме на 100% до пълен ресурс за наша сметка. Подменихме всичко – радиостанции, шлемофони, двигатели, оръдията, веригите. Подарихме им ги като нови. Похарчихме доста средства от бюджета на МО – струваше ни няколко милиона лева. Колко, вече не помня.

Транспортна бригада на германската армия пък превози танковете и оръдията от България в Македония – по-точно от Кюстендил до поделенията на македонската армия. Разходите по транспортирането бяха поети от германците. За Македония всичко бе безплатно. Успяхме да прехвърлим цялото дарение на 4 транша – по 25 единици от единия и другия вид.

Трябва да кажа, че немците бяха перфектни. В типичен за тях стил организацията им беше безупречна – точни, стриктни и много акуратни. Само можем да се учим от тях. Просто бяха върхът. Дойдоха у нас с влекачи МАН, които теглеха платформи с по 22 моста. Такова чудо не бях виждал. Мановете се управляваха по GPS чрез сателит. Шофьорът само държи волана и взема завоите. Тези чудовища минаваха на 10 см от стълб, ограда или друго препятствие – просто невероятно.

Българските механик-водачи на танкове обаче събраха очите на немците.

Качваха танковете на заден ход на платформата само с една маневра на равно разстояние от ляв и десен борд. Какво правеха нашите? Подхожда танкът на заден към платформата и спира пред нея. Слиза механик-водачът, оглежда, после се връща в танка, хваща лостовете и газ. Без да гледа назад, няма и огледало за обратно виждане, освен това и куполът му скрива видимостта. И качва танка на равно разстояние 10 см от двата борда и точно в центъра. А това е машина, която тежи почти 37 т.

Немците не повярваха. На платформата има маркери и когато не се спази разстоянието или тежестта на товара не е центрирана и се измести, местят се и те. Тогава се забранява на мана да тръгне, докато техниката не се претовари пак. А нашите танкисти го правеха това от раз. Германците се хванаха за главата и викат: „Ние такива супермайстори механик-водачи нямаме!“

ВИЗИТКА:

О.р. полк. Христо Станимиров е роден на 4 юли 1954 г. във В. Търново. Завършил е с отличен Висшето военно училище в старопрестолния град, профил общовойскови. Випускник е и на военната академия „Фрунзе“ в Москва и Генералщабната академия у нас.

Преминал е през бойните ни дивизии – 7-а в Ямбол и 17-а в Хасково, като службата му минава през най-тежките гарнизони по южната ни граница. Работил е в Генщаба и МО. Бил е началник-щаб на военноикономическия блок на армията и национален директор по въоръженията. Потомствен военен. Баща му ген. Делчо Станимиров дълго е бил началник на военното училище в Търново.