Из „Ю. И. Венелин в Българското възраждане“

отг. ред. Венедиктов, Г. К.

Руска академия на науките,

Институт по славянознание и балканистика.

Москва, 1998.
 

3. Ю. И. Венелин за българския език

3.4. За езика на първите славянски преводи
 

Венелин решително застъпил схващането, че езикът на първите славянски преводи на Свещеното Писание, направени от Кирил и Методий, е старобългарски език, и че съвременният български език се явява пряк наследник на този старобългарски език, който станал църковен също у русите и сърбите.

„Днешният български – писал Венелин през 1838 г. – се намира почти в такова отношение спрямо стария български (т.е. нашия църковен), както е новогръцкия спрямо стария гръцки“. (65) В друг труд, издаден посмъртно, Венелин писал още по-утвърдително: „И така, Кирил и Методий превели Св. Писание не на някакъв друг език, а само и единствено на български, именно на български, или което е същото,  църковният език, използван днес в Русия, Унгария, Сърбия, Далмация и в самата България, е български език, мъртъв в останалите страни, но жив и народен до днес в България. (66)

Известно е, че в руската литература преди Венелин Востоков писал за родствената връзка на съвременния български език с езика на Кирило-Методиевите преводи на Свещеното Писание, решавайки въпроса за езиковата основа на най-древните паметници на славянската писменост. Венелин достигнал до същия извод, широко съпоставяйки данните на съвременния български език с църковнославянския (църковния). В писмо до П. И. Соколов от 2 септември 1830 г. от Силистра той писал: „Нашият църковен език несъмнено е българският от IX век; ако и сега българинът казва Азъ бѣхъ, ты бѣше, той бѣ, бяше и т.н., а останалите славяни – не, то той е достоен повече от всички за този изследователски шум, често предоставян на народи, които не го заслужават“ (67).

В обнародваните трудове и запазени книжа (писма и пр.) на Венелин има и много други изказвания, потвърждаващи разглеждания тук въпрос. В това отношение твърде показателен е факта, че в „аналитичния и систематичен обзор“ на славянските езици в съставената от него програма за университетски курс лекции по славянознание („Конспект за преподаване история на славянския език и литература“) не присъства „църковен език“  като отделен. П. А. Лавров, който в края на XIX век издал „Конспекта“, обърнал внимание на този факт и правилно го обяснил с това, че Венелин решително считал този език (у Лавров – „древнеславянский“) за старобългарски, и че дълбокото убеждение на Венелин в това се основавало на неговото близко познанство със съвременния български език. (68)

Както ще видим, Венелин в своите трудове подчертал, че църковният език от времето на своето възникване сред славяните бил старобългарски език по своя произход. Въпросът за етноезиковата принадлежност на първите славянски преводи на Кирил и Методий, и съхранилите се най-древни паметници на славянската писменост, както е известно, е един от най-важните през цялата история на палеославистиката. По този начин, Венелин наред с Востоков стои в основата на гледната точка, която скоро станала господстваща в световната славистика, и която и днес споделят мнозинството от най-големите световни слависти.

В тази връзка ще отбележим също, че именно Венелин въвел понятието „стар български език“ („древнеболгарский язык“) в руската славяноведческа книжнина. Едновременно с него Шафарик широко използвал това понятие в немскоезичната литература („Altbulgarische“). Следва да се обърне внимание на това, защото нерядко се изказва мнението, че немският езиковед А. Лескин (пръв) въвел понятието „старобългарски език“ в употреба в славистичната литература в началото на 70-те год. на XIX в.

65.Венелин, Ю. О зародыше новой болгарской литературы, с. 4.

66.Венелин, Ю. Критические исследования об истории болгар..., с. 66.

67. ОР РГБ, ф. 49, п. V, ед. хр. 148. л. 8.

68.Лавров П., Конспект преподавания истории славянского языка и литературы, составленный по определению Императорского Московского университета от 2 мая 1834 г. г. Ю. И. Венелиным. // Древности. ТрудыСлавянской комиссии Московского археологического общества, т. II. М., 1898, с. 124.