След 1989г. шепа бяха българите, които имаха възможност да отворят дори квартална бакалия. Надушвайки новия евтин пазар у нас чуждите компании не закъсняха. Чужди посланици се срещаха с премиерите на страната и открито лобираха за компании от техните държави и участваха пряко в някои сделки.

Така, например, „БТК“ беше продадена на американската „Вива Венчърс“ на цена няколко пъти по-ниска под пазарната. Лично американския посланик лобираше за сделката и притискаше властите у нас, обикаляше из медиите и се вживяваше като Пи-Ар на американската компания. В крайна сметка БТК беше продадена. 

Тъжната истина, че в бизнес сделки между държавата и чужди компании се намесва и „голямата политика“ не е тайна за никой, тя е очевидна. Доста неизгодни сделки сключи България с представителите на новите ни „партньори“ в диаспората на САЩ и Европа. Но това е нищо в сравнение с неизгодните чисто-политически „сделки“, които българските управници в разрез с националните ни интереси сключват и до днес със същите тези „партньори“.

Появиха се клонове на чуждите банки, които у нас се радват на огромни привилегии и прякото покровителство на политиците (чрез редица лобистки закони) и вместо надзор – покровителство и от страна на БНБ. Въпреки, че неведнъж клиенти са доказвали, че лихвите по кредита им са били манипулирани е същински прецедент някой от тях да успее да осъди банката. Законодателството на страната превръща клиента в роб на банката без никакви права. Все пак през 2012г., например, българин успя да осъди „Уникредит Булбанк“, доказвайки че банката е манипулирала лихвената стойност по дължимият от него кредит. Банкерската олигархия се чувства толкова безнаказана, че кредитните институции и банки пращат здрави момчета, наподобяващи „борчетата“ от 90-те години, които със сила и заплахи събират вноски от изпаднали в затруднение длъжници на банковата или кредитна институция. Оставяме на заден план и психическия тормоз, телефонният терор и практиката да се лепят лепинки по врати на жилища и входове.

Чуждите вериги отбелязват огромни печалби всяка година. Така, например, германската „ЛИДЛ“ навлезе у нас през 2009г. (помним унизителните гледки на опашки от хора, биещи се за евтини банани;) и през следващата 2010г. вече отчете оборот от 50млн.евро. През следващата година – 2011г. компанията отбелязва космическо увеличение на оборота с цели 238%, според ИКАП! Средния годишен оборот на тези чужди вериги е около 100 млн.евро. И почти нищо не влиза в българската икономика, почти никакви български продукти не могат да се намерят в тях. Те реализират огромни печалби, влагайки нищожни средства и възползвайки се от щедрото отношение на държавата, ниските права на потребителите и евтината работна ръка.

Но този проблем съществува в цял свят. Тези компании, както отбелязахме, реализират стотици милиони годишен оборот. Колко обаче е заплащането в тези вериги? Дори управителя на обекта, който е възможно най-високия пост, заеман от българин, получава не повече от 1,500лв. месечно. Да не говорим за операторите и касиерките – средна заплата 400лв. Тоест работниците работят за между 1 и 3 лв. на час, а компанията не влага нищо в държавата и осъществява стотици милиони годишен оборот. И най-изгодното за тях е, че отчитат 100 млн.евро оборот за година, а смешните заплати тук плащат в обезценения български лев. Да сметнем колко излиза заплащането на всичкия персонал, който е от българи, годишно. След като средния оборот на веригите е около 100млн.евро. при един единствен пост, заплащан над 1000 лв. на месец, а другите заплати – 300-400лв. излиза, че чистата печалба е огромна,  а разходите за заплати  са нищожни. 

Плачевно е положението и с чуждите монополи, на които държавата е предоставила водите, електичеството и други обществени нужди. Космическите сметки, надписванията, некоректността и недотам „европейското“ качество на предоставяните услуги са напълно оправдани от политиците, които са взели своите комисионни и ни убеждават: „Това са ценни инвеститори, трябва да търпим“. 

България внася до 80% от храните, които българите консумират. Това е не просто парадокс, това е трагедия. Не може една аграрна страна да не развива своето селско стопанство. Не може да внася плодове и зеленчуци, които имаме условия да произвеждаме и то десет пъти по-качествени. Но и тук се намесва голямата политика – не е случайно, че сме залети от турски пластмасови домати. 

И тази година българските зеленчукопроизводители протестираха и затвориха магистрала Е-79, искайки осъществяването на контрол над заливащата ни евтина турска доматена продукция. Евтините турски домати подбиват българския пазар и заедно с македонската и гръцката продукция „заличават“ от пазара българския домат, който е много по-качествен. Именно членството ни в ЕС ни ограничава да наложим контрол над чуждестранната продукция, която залива българския пазар.

 И перспективата на родения в „колонизирана“ и малка държава българин не е по-различна, дори ако замине в някоя от родините на тези корпоративни-колонизатори. Там той пак е обречен да бъде роб, но с малко по-добри условия за живот. Изглеждащи, за много българи, като „приказни“ на фона на тоталната мизерия у нас. На фона на това, че според Евростат, всеки втори българин живее в бедност, застрашен е от нея, живее в перманентни лишения или е застрашен от социално икзлючване. И как раждайки се в едно нормално, българско семейство, един млад човек ще си позволи да се образова в някой не елитен, но поне приличен чужд университет? Само студентските такси, пътуването и престоя са непосилни за българското семейство. Така, умишлено задушена, българската икономика и държава са „фабрика“ за евтина работна ръка и явно това е ролята, която ЕС и вестителите на Новия световен ред у нас са ни отредили.

Автор: Уго Чан